вторник, 12 декември 2017 г.

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА КНИЖНИЯ СТОПАДЖИЯ или 45-и Международен панаир на книгата

международен панаир на книгата
„Някъде далече в неотбелязания на картата затънтен и рядко посещаван край на западния спирален клон на Галактиката се намира едно дребно, с нищо незабележително жълто слънце.
Около това слънце, на разстояние приблизително деветдесет и два милиона мили, обикаля една съвсем незначителна, малка синьозелена планета, чиито обитатели — произлезли от маймуната форми на живот — са така изумително изостанали, че все още смятат електронните часовници за доста хитроумно изобретение.
Тази планета има — или по-точно имаше един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувстваха нещастни. Много бяха предложенията за решаването на този проблем, но...“ повечето бяха свързани  с шума на няколко разлистени страници. Или повече.
И докато светът  може и да е пред разпад, един малък Национален дворец на културата, в една малка столица, на една малка държава на тази съвсем незначителна, малка синьозелена планета  е отново почти цял.
И ето че един ден – един вторник – вратите на Рая се отворили и пред очите на нещастните хора се разкрили най-големи богатства.
Този разказ  за един ПЪТЕВОДИТЕЛ НА КНИЖНИЯ СТОПАДЖИЯ — „книга, която не е писана и никога не е издавана на Земята“, но съдържа най-пълна информация за 45-я Международен панаир на книгата!

„Сиела”, щанд №107

Изкушенията на този щанд са толкова големи, че не би било изненадващо, ако мнозина книжни „Жените на Варшава“ от Георги Марков и новия превод на първия, доста по-различен, роман на вечния Ерих Мария Ремарк – „Мансардата на бляновете“ – и двете по своему приказки на Шехеразада, но с фатален край – и се мине през зеленооката категоричност на „Пикник край пътя“ от Аркадий и Борис Стругацки, „Повелителят на мухите“ от Уилям Голдинг, та до rock ‘n’ roll откровението „Германия, мръсна приказка“ и ангелското откровение „Балада за Георг Хених“ от вечния Виктор Пасков.
стопаджии се заблудят и самозабравят на него. Като се започне от още топлите издания на

Не биха били за изпускане и цветната „Българите! Забравенитепостижения“ от Делян Момчилов и илюстрациите на Стен Дамянов, литературния феномен „Хавра“ от Захари Карабашлиев, „Последната територия“ от Момчил Николов, носителят на награда „Карнеги“ „Сол при солта“ от Рута Сепетис, а „Говори“ от Лори Халсе Андересен повдига възможно най-важната и
актуална тема в момента - нуждата да се говори за сексуалния тормоз смело и категорично.

Златни попълнения са и „Концлагерът „Белене“ 1949-1987 от Борислав Скочев, Джаз от портрети и сюжети“ от фината душа Веселина Седларска, която прави дисекция на българската душевност и журналистическото сърце, както и „Грехът на Лилит“ от Радко Пенев (малко а ла Дан Браун за разпускане).

„Агата-А”, щанд №Б10

„Край на играта” на Хулио Кортасар на този щанд ликвидира всякакви надежди за спасение от книжните лапи.













„Бард”, щанд №325


„Тайната история на Туйн Пийкс“ от Робърт Фрост – защото  всеки книжен стопаджия, пил
кафе с агент Купър, знае, че совите на тази планета не са това, което са, и е добре да имаш наръчник за справяне с мистерии под ръка.






„Еднорог”, щанд №308


 
През тази половина на годината „Еднорог“ винаги приготвят по една тухла за поддържане на “Невероятните приключения на Кавалиър и Клей”.
равновесието на раницата. Този път компания прави Майкъл Шейбон и неговата 






„Ентусиаст”, щанд №202


 „Събрани приказки и разкази”, том 1, на Ханс Кристиан Андерсен – с по една приказа за
всяка една звездна нощ.




„Ерго”, щанд №431


И докато  „Лед” на Яцек Дукай с чудната корица на Капка Кънева сковава книжните нощи, 
тренира ръцете и духа, няма виелица, която да уплаши.

Ерове”, щанд №417
От този щанд всяка книга подхожда на книжен стопаджия. Приключения за всеки ден, съчетани с полезни знания в областта на антропологията, екологията, историята, географията и други. Крадецът на орхидеи” на Сюзън Орлийн е най-новото им попълнение, което отвежда 
  Поддържам твърда препоръка за Змията и дъгата” на Уейд Дейвис!






Жанет 45″, щанд №326

„Седем кратки беседи по физика” от Карло Ровели, „Клубът на изчезналите видове” от Джефри Мур предстоят да бъдат открити, а  „Как спрях да крада” от Мария Донева – възприятни истории, които носят усмивка, докато принцеси, пиперки, рибки и русалки – както и „Марковалдо или сезоните на града“ от вечния Итало Калвино – всеки, който е запознат поне малко с творчеството на Калвино (гениалните „Ако пътник в зимна нощ“, „Космически комедии“, както и „Невидимите градове“, „Американски лекции“ и „Нашите предци“ са налични и на български) не би се учудил на елегантността и лекотата на този урок по реалност. Ако пък досега не сте се губили из вселената Калвино, то „Маркоалдо“ е едно добро начало. И помнете! Всичко е „Пушек, вятър и сапунени мехури“.
А „Тая земя, оная земя“ от Иванка Могилска и „Висока облачност“ от Оля Стоянова са най-хубавите сборници с разкази, на които един книжен стопаджия би могъл да попадне тази година! И никога, ама никога не подминавайки "Пропуснатият момент" от Йорданка Белева!



На щанда на „Жанет 45″ се шири и чудесното малко издателство „ICU“, които наскоро издадоха стихосбирката „Зелда“ на Елин Рахнев – поезия, музика,недоносена есен.
За онези непосилни „тонове есен“, които непрекъснато покачват „децибелите на тъгата ни“,
за онези мигове потапяне в задушницата на меланхолията, в която самотността не е непременно равнозначна на нещастие.
Внимание заслужава и „Американският любовник” на Роуз Тримейн, която, за жалост, май се появява на книжния пазар едва след панаира, но пък е хубаво да не я подминава човек в приключенията си.
И накрая завършва с „Бащите не си отиват“ – сборника, който със сигурност ще разплаче и най-закостенялите стопаджии.

Издателство за поезия ДА - щанд №Б19

Гостува в този рай и Клаудиу Комартин със стихосбирката „Кобалт“. Срещата е 16.12 на Щанда на Румъния. Междувременно при тях се намират и Йоан Ес. Поп „Адът без изход“.

Издателство „Аквариус“ - щанд №Б19


Едно от откритията тази година бяха „Канелените магазинчета“ на Бруно Шулц, както и „Санаториум Клепсидра“ – задължителните четива.

„Изток-Запад”, щанд №210

„Дуински елегии“ от Райнер Мария Рилке в елегантно двуезично издание с твърди корици са първата задължителна спирка на този щанд, следват го увлекателния разказ „Еуфория“ от Лили Кинг, която е вдъхновен от живота на Маргарет Мийд, „Ефектът Луцифер“ от Филип Зимбардо ( „тухла“, която обяснява защо жителите на тази планета често са нещастни и как добрите хора стават зли, разглеждайки един от най-популярните експерименти в историята на психологията).

„Колибри”, щанд №314
Преводът на „На ръба на света“ от Томас Пинчън – постмодерен разказ за Града, който никога не спи и знае всичко – е едно от литературните събития тази година, а индонезийската приказка „Хубостта е рана“ от Ека Курванян предлага едно различно лице на магическия реализъм.
Сред магическите карти на щанд 314 се намират и „Собствена стая“ от Вирджиния Улф, „Разкази“ от А.П.Чехов, „Познатият непознат“ от Труман Капоти, „Пясъчната книга“ от Хорхе Луис Борхес, „Последна любов в Цариград“ от Милорад Павич, „Двойникът“ от Жозе Сарамаго, „Повести от Белкин“ от А. С. Пушкин, „Казусът „Кукоцки“ от Людмила Улицкая.
Всеки уважаващ себе си книжен стопаджия, търсещ нестандартното, със сигурност очаква с нетърпение и „Речи против Катилина“ от лудата и чаровна Амели Нотомб.

„Критика и хуманизъм“, щанд

Кавафис и „Спомни си, тяло“ – меката отдалеченост на тази поезия няма как да не погали всяко стопаджийско сърце.


„Лабиринт”, щанд №108

  „Лабиринт” са гордите издатели на настоящия носител на Нобелова награда на планетаа Земя – Казуо Ишигуро, на техния щанд може да откриете неговите “Остатъкът от деня”, “Никога не ме оставяй” и “Погребаният великан”. Подходящ за всяка тиха утрин и умислена вечер.
А Нарине Абгарян продължава да сгрява сърца с нейните „Три ябълки паднаха от небето“, „Манюня“, „Хората, които са винаги с мен“ – магически реализъм по арменски.
Задължителни са и две любими приказки с прекрасни илюстрации – “Джуджето Дългоноско” на Вилхелм Хауф и “Даровете на влъхвите” на О. Хенри.

„Лист”, щанд №432



Млади, но в никакъв случай зелени – „Лист“ знаят какво да издават и го издават красиво. „Мама, аз и мама“ от Мая Анджелоу е последното попълнение, което спира всеки засилил се пътешественик от пътя му, а детската им поредица от знаменити писатели е завидна („Как Колето Панкин летя за Бразилия, а Петятя Ершов хич не вярваше“ от Данийл Хармс с илюстрации от Дамян Дамянов ще ви стане любима!)

„Парадокс”, щанд №Б11


Светлана Алексиевич  и нейните „Войната не е с лице на жена“, „Време секънд хенд“ и най-новата „Чернобилска молитва“ са първото нещо, от което всеки книжен стопаджия се нуждае.

„Софтпрес”, щанд №115


„Афиши в огледалото“ от Радостина Ангелова е заглавието, което се разходи по софийските улици от миналия век и избърса прахта на съвременните ѝ криволичения. За живота на една от най-обичаните актириси през миналото столетие – Роза Попова. И за още твърде много неща.

„Факел eкспрес”, щанд №449


В шапките има нещо магично – шапката, която говори, която те прави невидим, или онова бомбе на Сабина от „Непосилната лекота на битието” от Милан Кундера, завещано ѝ от дядо ѝ и захлупващи света – всички те носят своето вълшебство. А най-перфектната шапка е… „Шапката на Митеран”.
Романът на Антоан Лорен е красиво малко бягство по улиците на Париж с намерено петаче в джоба. За късмет.
„Животът на насекомите“ от Виктор Пелевин, за жалост, е любопитно, но непаднало ми насърце книжно приключение.

„Фама”, щанд №107

„Да застреляш слон”от Джордж Оруел – непрочетено, но предстоящо заглавие.



„Хермес”, щанд №327

Книжната обиколка завършва с „Истории за лека нощ за момичета бунтарки” на Елена Фавили, Франческа Кавало – книга с истории за всички момичета бунтарки, за които може да се сетите.





понеделник, 20 ноември 2017 г.

„Марковалдо, или сезоните в града“ от Итало Калвино – различните „Приказки по телефона“

итало калвино
Ако си падате по Джани Родари и неговите „Приказки по телефона“, няма как да не оцените и „Марковалдо, или сезоните в града“ от Итало Калвино (изд. „Жанет 45“, 2017 г.; превод: Нева Мичева) – малък сборник с разкази, който ще ви отведе в едно по-добро време на годината. Или в това на Марковалдо, когато дори несгодите могат да се превърнат във вълшебство.

                В един сив и мрачен град, в който бедността и варените кренвирши съществуват, живее добрякът Марковалдо с многодетното си семейство. В 20 разказа Калвино побира цели пет години от битието му, през които децата му остават все така многобройни, жена му успява все някак да му вгорчи обяда, а светещите реклами не са това, което си представяте.

люба халева
Илюстрация: Люба Халева
                С илюстрациите на Люба Халева четирите сезона в живота на Марковалдо се завихрят в приказен танц, в който всеки ден е чудато приключение. Нова пакост и изплезен език пред съдбата.

                Разказите на Итало Калвино са подходящи за една „Слънчева, сипкава, сънена събота“, но имат същото благотворно въздействие, каквото имат „Дъждът и листата“ през есента. Изобщо, за всяко време на годината. И макар „Марковалдо или сезоните в града“ да е мъничка книга, то това съвсем не я прави лесна. В 20-е разказа Калвино предлага едно любящо и просто описание на една Италия, която поколенията след 1990 г. в България не биха разпознали.

               
С много любов и без ирония, Калвино разглежда под увеличителното стъкло на думите живота на един „меланхолик без носталгия“. На човека, търсещ невъзможното, непостижимото щастие на утопията.

                Всеки, който е запознат поне малко с творчеството на Калвино (гениалните „Ако пътник в зимна нощ“, „Космически комедии“, както и „Невидимите градове“, „Американски лекции“ и „Нашите предци“ са налични и на български) не би се учудил на елегантността и лекотата на този урок по реалност. Ако пък досега не сте се губили из вселената Калвино, то „Маркоалдо“ е едно добро начало.
И помнете! Всичко е „Пушек, вятър и сапунени мехури“.
               
 


събота, 18 ноември 2017 г.

„Урания“ oт Блага Димитрова - другият поглед

Всичко тръгва от една дума.
И една единствена дума завихря „Урания“ от Блага Димитрова (изд. „Хермес“, 2017 г.) – език.

блага димитрова               
Създаден много след „Лавина“ и „Пътуване към себе си“ (онези по-ранни нейни творби, които те омагьосват с краткостта и директността си),  „Урания“ е романът на най-обичаната българска писателка сякаш проявява в най-висока степен словесна непоносимост, но именно това го превръща и в романа, който предизвиква недоумение у читателя.

                За изхвърленото слово, за цвета на думите и за радиацията на изказаното – Блага Димитрова е превърнала „Урания“ в своебразен дневник по философия на езика, упражнение по стил (показателни са двата възможни края на творбата). Това обаче буди противоречиви емоции и в никакъв случай не прави творбата лесна за четене.

                18-годишната Урания чува глас от дълбините на океана. Една дума се загнездва в съзнанието ѝ и мисълта откъде иде и какво означава не ѝ дава покой. В търсене на отговора на загадката Урания напуща дома си и една мисъл я сбълсква с Велизар – асистент в униврситета, който пък е стрелката по пътя на Музата, която ще я отведе до проф. Якодимов – учен, посветил живота си на езиците – мъртви и говорими, отлъчен от университета поради непримиримостта си към социалистическите порядки и може би единственият, който може да помогне на Урания да намери покой.

Тримата се оказват неразривно свързани и в техните философски разговори младото момиче най-после успява да открие значението на посланието на гласа.
блага димитрова
Ако тези два абзаца оставят впечатлението, че романът тече гладко и предлага наглед простичък сюжет, то то би било абсолютно погрешно, защото „Урания“ се оказа една от най-сложно разгадаемите творби на писателката и тази, която може би най-много се лута в желанието си да побере цялата лингвистика в 400 страници.

Разбираем е философският подход на авторката към езика, както и съзадаването на образа на професора. Блага Димитрова е филолог по образование и нейният житейски път е неразривно свързан с думите. Разговорите между Якодимов и Урания, между Велизар и Якодимов са умели дуели на теориите. Но именно това до голяма степен придава известна мудност на наратива, оставя го раздвоен между някъде между научния текст и художествената измислица.


Иначе, красотата и деликатната поезия на езика на Блага Димитрова са налице. Митологията на думите, магията на изреченията имат своята притегателна сила и въпреки спънките при прочита (особено в средата на романа), „Урания“ е любопитна и красива творба. Просто не се оказа ударната и безпощадна доза Блага Димитрова, на която съм свикнала.

неделя, 12 ноември 2017 г.

„Хубостта е рана“ – магически реализъм в действие

ека курняван
„Хубостта е рана“ напомня Ека Курняван (изд. „Колибри“, 2017; превод: Венцислав К. Венков). И ако „страшното започва едва с красотата“ по Рилке, то магията е вплетена още в първото изречение на индонезийската приказка.

Магическият реализъм на Курняван ще ви напомни този на Габриел Гарсия Маркес, но същевременно с това ще премине отвъд неговите граници, диалогизирайки с приказките на Шехерезада и вятърните мелници на Дон Кихот.

С възкръсването на Деви Аю читателят се отдава на едно рядко завръщане към пищната премереност и красотата. С точните лица, точните думи, точните дълбочини на цветовете. Картография на срещите и историография на индонезийската съдба. Индонезия малко след Втората световна война и нейните динамични сърдечни преврати, редуващи холандския контрол, японската окупация, партизански войни и комунистически преврати и идването на диктатора Сухарто, обаче остават само фон на фикцията. Информационен шум, който постепенно бива заглушен от сънливата тишина на магията и чудатостите.

Четирите дъщери на най-красивата проститутка в Халимунда се оказват епицентровете на малките катастрофални и невероятни случвания на невъзможното – куче изнасилва една от внучките на Деви Аю, красива принцеса се жени за пес, девойка полита в небето, за да избяга от преследващите я холандски владелци, зъл дух съсипва живота на цяла фамилия. И въпреки невероятността на случващото се на фокус в „Хубостта е рана“ остават винаги телата, а мекото и сякаш на моменти телеграфно разтилане на сюжета избягва опасните експлозии на сърцето. Курняван умишлено се стреми към мекотата на думите, към полузадушевната, полуприспивна мелодика на разказа, така че читателят да се изгуби между съня и реалността, между красивата измислица и действителни събития.

Сцени на любов и откровено насилие, на вярност и на най-нелогични предателства, на откровен мачизъм и наивен романтизъм – това е роман за срещите, семейна сага на вълшебствата. И най-вече, роман за „грозните“, устойчивите жени и случвания. Защото в крайна сметка се оказва, че „Хубостта е рана“.




неделя, 5 ноември 2017 г.

„Зелда“ от Елин Рахнев – петолиние на есента

Стихосбирка, музика, недоносена есен – изданието на „Зелда“ от Елин Рахнев (изд. ICU, 2017 г.) идва след култовото „Канела“ и се врязва безпардонно в акустиката на кожата.

Акварелът на думите на Рахнев попива в порите и знае:
За онези непосилни „тонове есен“, които непрекъснато покачват „децибелите на тъгата ни“,
за онези мигове потапяне в задушницата на меланхолията, в която самотността не е непременно равнозначна на нещастие.
И за романтичността знае.
И за давещите се химери.
Всичко знае.

„ВСИЧКО ТИ ХАРЕСВАМ. АМА ВСИЧКО. ВСИЧКИТЕ ТИ ОСНОВАНИЯ И ОКОНЧАНИЯ. ЦЯЛОСТНАТА АТМОСФЕРА НА ВЪЗДИШКАТА.“

Есента е. Зелда е. Уютна, топла. Петолиние на тишината и наркоза за духа. Перфектното
обожание и всяка крайност на страданието. Обхождане на космоса и разпадането на фрагменти при първия сблъсък с липсата.

„Зелда“ отваря дупки в думите, през които казаното изпада бавно, но окончателно към хаоса на собственото мисловно море.

Пречистеният от лицемерие език на Рахнев, директността на метафорите му и обективирането на мелодията на тъгата отчуждават всеки стих от света на тази вселена, а присъдата е ясна. Неприспособимост по естетически причини. И вечно връщане към оня сезон. Зелдовия:

„Където свършват устните ти и започва есента, е последнотопарче, което слушах. И после многолистната тъга по теб.мащабната печал по тебе, зелда. В грима ти търсих раннияматис, във роклите ти на пауните нефела, в походката тиновий свет, в дъха ти пяната на моите поеми. Измислих те,за да ме има още тук. Сред гарванова скреж да не изстиватвсичките ми вопли. И кожата ти да разлиствам ден по ден. Ив залезна тъма да светят римите ми ооще. През обиците тида гледам късния гоген, по раменете ти да се изкачвам къмнебе, простори. Сега ще се опитам пак да те изпея. Грима ти, кожата, изобщоорганизма ти. Ще се опитам да те наредяв до най-великатапечал в изкуството. От алта в цветовете на матис до черно-бялата лила на морисън, на еймито и другите. Изобщо ще тепродуцирам пред света, вселената. Нали и за това съм теизмислил, нали един елин за теб роди сена 3-и юли 1968-а,в ранните зори.“

„Зелда“ е книга, за хората, които не знаят какво правят тук, за хората, които се събличат и остават по болката, но най-вече за хората, които обичат да вдъхват аромата на есента и които знаят, че светът се дели на любов и всичко останало.
ЛАВ! ЛАВ! ЛАВ, Елине! 

П. П. Всичко ви харесвам, ICU. Aма всичко. 


вторник, 24 октомври 2017 г.

„Шапката на Митеран”от Антоан Лорен – късметът е на ваша страна

В шапките има нещо магично – шапката, която говори, която те прави невидим, или онова бомбе на Сабина от „Непосилната лекота на битието” от Милан Кундера, завещано ѝ от дядо ѝ и захлупващи света – всички те носят своето вълшебство. А най-перфектната шапка е… „Шапката на Митеран”.

Романът на Антоан Лорен (изд. „Факел експрес”, 2017; превод: Валентин Малинов –Пело) е красиво малко бягство по улиците на Париж с намерено петаче в джоба. За късмет.

Даниел Мерсие е човек, който рядко си позволява неточности. Професионално изкривяване. Един ден счетоводителят си подарява една спокойна усамотена вечеря без семейството си, а на съседната маса самият Франсоа Митеран сяда с двама не по-малко прочути от него приятели на съседната маса. Митеран забравя небезизвестното си черно бомбе. Неуспяващ да устои на притегателната сила на осиротялата шапка, Мерсие я „осиновява” за спомен и така, без да иска, си навлича невероятен късмет.

 Оказва се, че шапката на френския президент носи мигновен успех, а главата на счетоводителя е само първата от многото спирки на бомбето-пътешественик – след неочакваните му постижения в света на финансите, щафетата поема Фани, а след това успехът спохожда и Пиер... Дали магията се крие в шапката или тя просто отключва неподозирани способности на притежателите ѝ?

С всевъзможните си обрати книгата се превръща във вдъхновяващо четиво за приключенци и приятна история за ежедневните предизвикателства, които се изправят пред нас, и за нуждата ни от провидение, късмет, щастие…

            Париж от преди 30 години е най-очарователният избор за място, на което да се развие фабулата, героите на Лорен са симпатично абсурдни и болезнено познати, създаващи усещането за игра, за неизменна надпревара със сюжета, с думите, със собственото отражение в огледалото, а езикът на френския писател е езикът на приключенията. Той предлага любопитен и авантюристичен поглед към един по-забавен свят, подобен на сън, в който всички проблеми могат да бъдат победени от оптимизма на едно…бомбе. Но и то може да донесе не по-малко опасности.


            Финият хумор и деликатното поднасяне на абсурдите в ежедневието на съвременния човек превръщат „Шапката на Митеран” в интелигентна, семпла книга, която жонглира с очакванията ви и със стереотипите, които все още властват над обществото и не са се променили много от миналия век до наши дни.

четвъртък, 19 октомври 2017 г.

За Виктор от Земята - „Балада за Георг Хених” и „Германия, мръсна приказка” и нуждата да се изучават в училище

Teкстът е публикуван първо в Егоист

Снимка: Личен архив; Илюстрация: Дамян Дамянов
Ти, който си на небето, виждаш всичко, сигурна съм в това. Виждаш как нови поколения събират фрагменти от душата ти, разкъсана сред страниците. Как треперят ръцете им, докато разлистват, и не могат да си обяснят как не са те срещали досега.
Твоята роля за родната литература може би е още твърде съвременна, твърде настояща, за да бъде призната в учебниците. Все пак, онази 1968 г. сякаш се е случила вчера. И тротоарите ни са същите, и главите, и бюфетите.
  А и все пак благородството повелява на чина да се полагат само произведения с висока литературна стойност и изящен език. Произведения, в който цинизмът да е прикрит, по-срамежлив. За да не се бие с нецензурните думи, издраскани по повърхността на чина с пергел. За да няма „Невръстни самоубийства”, провокирани от думи.
Убедена съм, че това не те интересува. Защото твоята мръсна приказка започва в Германия, пък било то и в побългарения Гестехауз. А любовта ти ще остане во веки насочена към  родното, пък дори то и бодлива, груба, безцеремонно взимаща своето. Несломима дори пред собственото ти изгнание приживе и post mortem от учебници и съзнание.
Представям си как вдигаш ръка и с един замах подчиняваш изреченията, „опъваш” докрай струните на читателските очаквания и  изпълваш страниците не просто с  думи, а с жестока сатира, рок, нежност и със свобода. Силата на словото ти се усеща най-силно само пред лицето на бедността – там, където загубил себе си, читателят се спасява единствено в онова „Алелуя“, съхраняващо останалото от угнетената и оглозгана от живота душа.
От теб научих едно – сънуваш, че смъртта е германски маестро (по Паул Целан). И „въпреки живота – всичко е любов”. Затова е важно да се пие, да се пие дори и „глътка чист алкохол, след като години наред си го пил разреден с лимонада”, както определя Бойко Пенчев „Германия, мръсна приказка”.
Немската ти елегия е сякаш въплъщението на невероятната ти творческа същност, родила се от бурните вълни на едно неспокойно минало и също толкова интензивното и богато настояще. И неприемаща да е нищо повече от Пабло Пикасо за литературата. Отвъд границите на родното и много след човешкото – един гестехауз в Германия побира грозотата на цялата ни болезнена действителност по време на социалистическия режим. Безкрайно откровен, груб и циничен, този роман фрагментарно оголва плътта, а измежду потта, дрогата и баса читателят усеща онова изтръпване, онзи вик, отекъл някъде в „душите, гърдите, ушите, далаците, върховете на пръстите.”

 „Балада за Георг Хених” е откровението на Пасков, счита се за връх в неговото творчество. В следвоенна София – София на комуналните апартаменти, София на обеднелите довчерашни буржоа и озлобени пролетарии, писателят побира битието на цяло поколение. Едно семейство преоткрива себе си и духовното в лицето на Георг Хених – реална историческа личност, майстор на цигулки, достигнал до дъното на човешката бедност и самота, изоставен от своите. В тази бедна София, в която всяко материално превъзходство те превръща във враг, било то и изразяващо се в притежанието на бюфет, а съседът е по-склонен да насъска кучето срещу теб, отколкото да прояви човечност, чудесата са възможни. Благодарение на един добър старец. И на една цигулка.
„Господ помни – книга не забравя”, заръчва Георг Хених. И след цялата грозота, изтекла изпод погледа,  няма значение колко си ял, пил, е*ал и дори и да те няма на чина, пак си подсвирквам „ЛАВ! ЛАВ! ЛАВ!”.
Слава тебе, Викторе, барда от Земята!


 „Никой виола д’аморе не свири? – Не свири, защо забравило обича. Майстор забравил обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.”

понеделник, 2 октомври 2017 г.

„Висока облачност“ от Оля Стоянова

Трудно е да се прецени дали ти откриваш тези разкази, или  те сами те намират. Като трънливи клонки, спрели за секунда пътя ти. Като поглед в безкрайното синьо. И като постелята на безброй облаци, оплетени в мрежа от дъхави, лековити думи.

оля стояноваДо Тирана и назад. 21 приключения, които ще ви разведат из позната и непозната България, на околоприказно пътешествие; ще ви изкачат до най-високите човешки върхове и ще ви потопят в най-дълбоките им падения.

„Висока облачност“ от Оля Стоянова е сборник за приключенци, за авантюристити и тихи бунтари. В него няма високи тонове. Всичко е преглътнато, приглушено и пречупено през призмата на високия въздух, на планинския взор.

Разказите на Оля ухаят на арабски сладкиши, посяват в езика нови цветове и различни аромати. Делничните мигове раждат магична атмосфера, а  различни сюжетни линии се преплитат, за да разкажат една обща история – тази на човешкото сърце. Неслучайно „Висока облачност” е разказът, който заслужено е дал име на целия сборник.  

„Срещи на високо” със себе си и „Другите с нас”, „фоторепортаж” в „Градината на чудесата”  и надникване в „Къщата на влюбените” – героите на сборника са навсякъде около нас (алпинисти, „обикновени“ двойки, предприемачи, прозорливи врачки, журналисти, стари приятели, свещеници и още, и още). Това превръща изданието в едно интимно място, в което съкратения курс по познаване на себе си се оказва възможен.

Без да претендират за изключителност, тези наглед простички истории се преръщат в малки съкровища. В провизиите, скрити в багажа и предназначени за подкрепа по време на дългия път. С тях самоубийственото катерене по човешките чукари в този сборник понякога завършва и с щастлив полет.


Сърцатост – това е, което ви очаква на тези  184 страници. Едно непрестанно вдишване и издишване на света. Нарамвайте раниците. Сред облаците на Оля всъщност е невероятно уютно.

събота, 9 септември 2017 г.

Цяла литературна вселена зад витрините на „Канелените магазини“ от Бруно Шулц

бруно шулц
Противоречивите ми чувства към полската проза (поезията им винаги ми се е струвала малка съкровищница) дълго ме държаха настрана от „Канелените магазини“ на Бруно Шулц (изд. „Аквариус“, 2017; превод: Магдалена Атанасова). Предполагам, че не е никак случайно все пак, че книгата започва с разказ, времево разположен някъде в края на един далечен юли в на прага на един далечен август, а аз разгърнах страниците на новото издание точно в края на един близък август и го довърших в началото на един объркан септември. 

Оказа се, че зад книжната витрина на тези чудновати и така примамливи странствания на ума на Шулц се крие изцяло нова художествена реалност, която ще ви сблъска с несъвместими и немислими образи. Насекомото на Кафка е само началото и предупреждавам: книгата е абсолютно безсюжетна или поне привидно фабулата е изпаднала в литературен тремор...

Определян като един от най-колоритните представители на полския модернизъм –  своеобразна разновидност на австро-унгарския модернизъм, Бруно Шулц предлага един различен тип чувствителност – такава, в която магията е осмислена, а насекомото на Кафка е само началото.

            В началото бе бащата. Якуб е бащината фигура, която безплътно се придърпва към бита на живите, но след това постепенно изчезва от  рационалния, а след това от реалния свят въобще. Той е и демиургът на вселената на Шулц. В тази вселена всичко е възможно и същевременно с това крайно съмнително. А радиацията на думите блещука и поразява нормалното развитие, придържа към света на детството – на чудатото и необятното.

            В „Канелените магазини“ ще се отклоните поне няколко пъти от наратива, осцилиращ около бита на едно обикновено семейство с постепенно губещ разсъдъка си баща. Ще прекосите огромни неразбираеми пространства и това ще остави у вас странно чувство на пълнота. И героите, и неживата природа ще се превърнат в мизансцен на голямото, необозримото. В него пътешествията постепенно ще се превърнат в съзерцание, а предметите – в истинските действащи лица.


            Шулц се оказва майстор на формата, гравьор на изречения, в които художествена фикция и философия се преплитат, редуват, допълват до абсолютна хомогенна смес. В „Канелените сънища“ липсва конкретна тема. В тези кратки фрагменти читателят странства из сънища, повтарящи едни и същи образи, но с постоянно изменящи се, объркващи нюанси. Като ескизи на „неназована изрично, пронизваща обреченост“, както я описва Александър Ангелов в послеслова си от изданието от 1990 г., застиват витрините на тайнствените канелени магазинчета, а този малък сборник се превръща в гротескно описание и тотално отричане на стандартната, предвидимата анатомия на човека, на света и на литературата.   

сряда, 6 септември 2017 г.

„Ефектът Луцифер“ oт Филип Зимбардо - как добрите хора стават зли

,,Ето го – извора
на злото у теб.
Приличате си-
две капки.‘‘
Из „Как наказва Бог“, Катерина Стойкова-Клемър

„Ефектът Луцифер (изд. „Изток-Запад“, 2017; превод: Людмила Андреева) от поведенческия психолог Филип Зимбардо е безкомпромисна аутопсия на жестокостта в най-човешката ѝ форма и „твърде мрачно пътуване в сърцето и съзнанието на тъмнината”.

Когато Зимбардо е планирал своя прочут експеримент в Станфордския университет (1971 г.), той едва ли е подозирал, че ще остави такава тъмна следа в историята на социалната психология. Започнал като прост опит с механизмите за власт и подчинение, Станфордският затворнически експеримент  се превръща в задължителна част от програмите за обучение, както и в една от най-чувствителните теми за обсъждане – как добрите хора стават зли и какво се крие в бездната на човешкото съзнание.

6 дни водят до предсрочното прекратяване на драматичния „театър“, който доброволците на Станфордския експеримент стартират. 6 дни, в които цветята на злото избуяват до задушаване. Зимбардо проследява час по час своята machina malum.

филип зимбардо
Как хората могат толкова лесно и радикално да се трансформитрат и кои са начините, по които ситуационните и системните сили действат заедно, за да променят т.нар. психична матрица – Зимбардо щрихира грубо отговорите на тези въпроси, след което прави опит да въведе дефиниция на злото:

„Злото се състои от преднамерено действие по начини, които вредят, малтретират, унижават, лишават от човешки качества или унищожават невинни други хора, или изполване на собствения авторитет и системна власт за насърчваване или позволяване на другите да направят това от ваше име. Накратко, това е “да знаеш, че не е редно, но въпреки това да го правиш”.

И ако пътят към ада е осеян с добри намерения, то „Ефектът Луцифер“ предоставя не само историческа хроника, но и емпирични доказателства в подкрепа на тази теза. 

Злото е възможно навсякъде. При подходящи или погрешни ситуационни обстоятелства действия, които иначе не би бихме помислили за възможни и по силите ни, се оказват демократично приети и приемливи дори за нас самите.

Зимбардо опира обясненията си и на друг популярен експеримент – този на Милграм – който също жонглира със свободата на действия, която си позволяваме в отношенията власт-подчинение; на предхождащите изследвания на Соломон Аш за властта на ситуацията,; както и на последвалите такива на Рон Джоунс, Джейн Елиът и др.

Как деиндивидуализацията трансформира нашата Аполонова природа (рационалност, ред, последователност, мъдрост) в Дионисиева (хаос, деорганизация, ирационалностт и похотливост) – пътешествието на Зимбардо в страната на мрака на човешкото сърце завършва с остра критика спрямо системата и ролята на властимащите за случилото се в затвора  Абу Граиб. Той обвинява всички – от Буш и Чейни до отговорни военни лица в умишлено създаване на условия за провокиране на такъв тип насилие и отказ от отговорност за това положение.


„Ефектът Луцифер“  от Филип Зимбардо, разглеждащ Стандфордския затворнически експеримент, е доказателство, че „много повече отвратителни престъпления са били извършени в името на подчинението, отколкото в името на бунта“ (К. П. Стоу, “Either-Or”, 1961), но макар и представлявайки мрачно четиво, то е важен коректив преди следващия акт на псевдогероизъм.