„Кой си, какво си?" от Енис Батур – вироглавата поезия на света

кой си, какво си?
Понякога стихотворението слиза почти готово. Полепва по ъглите и помага на подсъзнанието на езика ни да се осъзнае.  А понякога боде, дърпа се. Трябват няколко петна кръв и чувства да покапят по листа, за да останат думите завинаги там. Оцелостени и разбрани.
„Кой си, какво си?“ от турския поет Енис Батур излезе преди няколко месеца под логото на Издателство за поезия „ДА“ (превод Хюсеин Мевсим, 2015). Елегантното книжно тяло, красивата корица, дело на Надежда Ляхова, както и изборът на хартия са малките детайли, които допълват Съдържанието и правят стихосбирката истински празник за сетивата.
„Кой си, какво си?“ обаче трудно може да бъде изконсумирана. Стихосбирката изисква източна чувствителност и европейска мисъл. От особеностите на тези географски контрапунктове Батур успява да създаде една вироглава поезия, която не търпи форми, не търпи начертани маршрути и обосновки. 
Осем обособени части изглаждат пътя към смисъла. Без предупреждение и без компас – поетът захвърля читателя, останал само по себе си, в една мъглива територия на играта с думите, неологизмите, метафорите и пробожданията на сърцето.
Понякога стихотворението слиза почти готово      
Когато поотлежи и се върнеш към него, дърпаш
ухото на запетая, дразнеща окото, изглаждаш
тайния спор между два звука, вкарваш в пътя
предлог, който препъва ритъма – или каквото е там.
Но понякога петното напредва по листа и поетът
разбира, че новороденото няма да го бъде:
безполезно е да се поставя в кувьоз, да се включват системи,
ден и нощ да се бди над него: дъх няма да му стигне.
Гъста мъгла се стеле бавно над узрелите стихове, между
първия и последния вариант, върху който се спираш, от
всяка версия са паднали отломъци, нови са добавени,
като изражение на лице, което се мени при всеки замах
на четката – кой може да каже, че това всъщност е онова стихотворение?
(„Парадокс на Тезей“)
            Поезията на Енис Батур сякаш е производно на едно дълго пътуване из дебрите на естетически високите пространства. Пътуване, през което Смъртта и Животът вървят ръка за ръка. И са човешки, просто човешки понятия, пречупени през призмата на 1001 нощ:

Достигнах възрастта, на която е издъхнал Нервал;
в ръката ми – шепа стихове, ако очите не ме подвеждат –
няколко страници бляскава проза; загасих всички
светлини и слушах нощта, пленник на тишината

в себе си; жената, на чието ухание не се наситих,
спи в леглото до мен; останаха един-двама приятели,
които веднага ще се притекат, щом ги позова, един-
два града, в чиито булеварди се потапям –

всичко е здраво колкото пясъчна крепост и
се съпротивлява: един допир е достатъчен
да се срутят стените, които съм градил, едно сътресение:

крилата на духа ми са от тънка и прозрачна ципа;
вратовръзката ми е готова, до мъждукаща лампа
е кацнала сянката ми в една тъмна улица.
(„Лайтмотив“)
            Експериментите на турския автор  с езика предизвикват почуда,  отдръпване, секунда лутане из сенките на думите, а след това стоплят и пренаписват сетивата. Батур като че съзнателно подлага на изпитание преди да дари с поезия. Враждебността и бунтът постепенно се изместват от желанието за съ-творяване на едно общо Аз; на съ-преживяване на моментите.  И преначертаване на линиите на погледа.
енис батур            Енис Батур отваря скоба за своите читатели. Отваря въпроса „Какво си?“, за да ги натика в маряната на смисъла, в самотното лутане из неосъзнатото.  Стилистичните фигури, които използва, ароматът на източна мъдрост и меланхоличната европейска рационалност правят „Кой си, какво си?“ една от най-непокорните, но и най-ценните стихосбирки, които съм разтваряла от много време. Защото побира няколко свята в рамките на едно многоточие. В една запетая. В един въпросителен знак накрая. 
           



Коментари