"Бартълби и компания" от Енрике Вила-Матас – литература, която умее да казва "Не"

„Бартълби и компания“  на Енрике Вила-Матас (изд. „Панорама“, 2011) е читателски дневник. От онези, в които се криеш от света, придобиваш ново Алтер Его и разказваш чужди истории, за да избистриш своята собствена.
„Бартълби и компания“ е дневникът на  един самотен чиновник, който си е поставил за цел да обхване всички автори на Не-то. Автори, за които писането привидно се е оказало кожата, която е време да свалят. Неговият ролеви модел е чиновникът от романа на Херман Мелвил „Бартълби, писарят“, който, когато иска да направи нещо различно от копиране на документи, отговаря: "Бих предпочел да не се".
Синдромът „Бартълби“ е ключът към един лабиринт-тема, лишен от център. В над 86 бележки под линия разказвачът полага един текст, който не съществува.
Сред страниците на Бартълбовия свят скитат Рембо, Валзер, Селинджър, Кафка, Дюшан, Роса Монтеро, Бернардо Ачага, измислици като Хуан, странници и други представители  на „литературата на Не-то“.
Всяка една от историите на разказвача тихо чака своя ред, следвайки хода на стриктната чиновническа номерация. Пред читателя се сменят маските на иронията, хумора, фантазма, романтиката и отчаянието. Неведоми са пътищата Барълбови. Защото оставят въпроса какво бихте направили вие самите, ако се окажете между момичето, в което сте се влюбили от пръв поглед във влака, и единия от любимите си автори – Селинджър. Бихте ли го попитали защо се е отказал от писането, бихте ли му поискали автограф? Дали ще откриете, че най-страшен е страхът от евентуалното „Не.“, от неуспеха и неживеенето.
            Но дори в деконструкцията има привилегировани различавания. Всяко от „Не“-тата в тази книга има свое предназначение и води читателя по един имагинерен литературен обзор, в който се редуват посоки, десетилетия и гении. Нюансите се сменят, за да се обходи световното литературно богатство, а наред с това и факторите, които влияят на културата.Структоопределяща е всяка теория. Поетиката на отказа в „Бартъбли и компания“ бяга от хаоса, напротив, той е изключително рамкиран, очакван,  дори бих си позволила да твърдя, че е желан. Главният герой сам се отдава на сладострастно заточение, в което мислите и бележките попиват самотата на дните, а отпуската е достоверно оправдана с изпадането в  депресия.
Не можах да кажа "Не." на тази книга
            Езикът на Енрике Вила-Матас е достъпен и все пак побиращ в себе си цялата класа на испаноговорящите писатели. Романът преплита теория и художествена литература, кани ги в един имагинерен свят, в който мастилото принадлежи на разказвача. Всяка трактовка е оспорима, изкривима и въпреки това изкусно проследена. Героят на Вила-Матас изглежда на моменти абсурден в своята интровертна претенция, на моменти симпатичен и предизвикващ съчувствие. Страстта му към отказа, към изследването на тоталното отрицание на източника на живот привлича, интригува, учудва.
Само „книжен плъх“ не би се чувствал печално неграмотен сред бележките, създадени от Вила-Матас. Но това е част от играта. Макар книгата да не е връх в моята лична литературна класация, тя е важна сама по себе си, защото е постмодерен парадокс, който умее да казва „не“.    Поздравления  за българските издатели за избора на хартия, както и за преводача – Теодора Цанкова – за добре свършената работа.
             
             
           

            

Коментари