"Oчи" от Едо Попович - да заснемеш смъртта

"В края на краищата, като теглите чертата, важното е да имате на кого да опаковате подарък за Коледа. А всичко друго, дето се вика, е дим."

Едо Попович "Очи"

Едното око на Иван Калда е обърнато навътре,  а другото гледа навън. Не знае на кое може да се довери, кое от тях вижда, кое сънува. Нищо не знае. Животът му сдвоява минало и бъдеще в низвергнатата линия на настоящето.
edo-popovich-ochi
Koрица: Капка Кънева
„Очи“ от хърватския писател Едо Попович (издателство „Панорама”, 2011; превод: Русанка Ляпова) обхваща погледа на един фотограф, който вече не снима. Или поне не с фотоапарат.
Иван е непрокопсаник – израснал без баща Питър Пан, отгледан от майка си и нейния втори съпруг и живял при вуйчо си гей. Недоволен от живота, пропаднал в черната дупка на света, това непораснало дете се жени за арменска принцеса, изоставя сина си и отказва да живее.
Романът на Попович представлява хаотично подреждане  на светогледа на един притихнал на повърхността  човек, чиито очи обаче обхождат като рентген действителността и винаги лютят след видяното.

„Някои хора се раждат само за това да остареят колкото се може по-скоро.“

Едо Попович подхожда към читателя с неподправена разговорност и острота. „Очи” е седмият роман на автора, а героят му се доближава до добре познати бродяги и непрокопсаници. Жаргоният му език е обективът, през който се пречупва болката и самотата, настанили се трайно в загребските предградия. Интелигентно и с тръпчива ирония Иван предизвиква обществото. Защо са чудаци чудаците? И те ли са тези, които трябва да поемат отговорност за това, кеото са? Из парченцата живот на Калда се плъзгат комични съвпадения, неуловими истини, които звучат като български оригинал. Картината на социализма, нещастните бракове, лъскавите заведения, алкохолът, наркотиците, както и на едно детство, изрисувано от недоимъка и тишината, е позната и съзерцавана. 
Прескачайки без хронология от период на период, разказвачът търси обяснение за себе си със своебразна поетичност и закачливост. Очи, които не искат да виждат и сърце, което е пронизано от късчето лед на действителността.
Историята сглобява погледа неусетно, сформира едно читателско притегляне към страниците. Сленгът, афористичността на този „маргинален типаж” сприятеляват, а понякога дори свалят преградата, стената и зад цинизма пред взора се откриват чувства, пробождащи мисли и лиричност.
Навярно „Очи” би останала книга-откровение, разказ за вътрешните битки,  ако накрая на фронта й не се беше появило нещо ново – Югославската война, която раздира свръзката между страниците. Един нов свят не се загатва, ами се разголва безцеремонно пред четящи; натрапва се и не помръдва дори и при най-горещите молби да напусне. Фотографът, изпаднал в криза, се гмурка в една обща, национална такава. Опустошенията и смъртта са неговите модели, а гримасите им се запечатват дълбоко в съзнанието на Иван. Попиват в хартията на мислите му и стъпква игликата, която се оглежда в облаците*.

 „И снимаш жена в шалвари как стои пред портата на двора, гледа към небето и пищи, мъж с едно ухо и око, когото гранатата е изхвърлила от окопа... човек, който носи на велосипед разкъсано на парчета тяло, а на заден план неизмазаната стена от сиви блокове и металната врата на склад, надупчена от шрапнели...“
eyes
Извън академичното му битие на студент по литература, извън появата на баща му, изчезнал преди години, извън туберкулозата и отмъстителния бивш шеф, леденият мизансцен на войната преобръща лещите на обектива му.
Неочаквано, свежо в изгнилостта на изказа си четиво, „Очи” е роман, който ще ви изненада; който ще ви  направи непригодни към сивото на предградията, на улиците, по които пъплят бедност, самота и неразбирателство.

Ако едното ви око гледа навътре, а другото навън, на кое ще се доверите, в случай, че и двете неща, които виждате не ви харесва?

Коментари