Да знаеш улиците на тъгата – "Пътища в нощта" от Гайто Газданов

                  

      Цяла седмица се лутам по тъмните „Пътища в нощта“ на Гайто Газданов (ИК „Аквариус“, 2015). След „Призракът на Александър Волф“ останах очарована от автора, представител на руската емигрантска литература, и с нетърпение очаквах да разгърна превод на друга негова книга, за да се докосна до поетика, която сякаш остава чужда на съвременните писатели. И ето ме сега, пет дни по-късно – безмълвна и абстинентно стенеща.

            Денят – това разглезено дете на времето – гони сенките и слага униформата на благоприличието (страх ме е от това щастие, което носи, макар да знам, че то няма да трае вечно).

Нощта – тази царица на мрака, която приютява невидиимите за слънчевите лъчи въздишки (и пробужда демоните).

            Денят и нощта са двете начала, двете отправни точки на един път, който се вие надолу, към недрата на човешката нищета и безплодност. „Пътища в нощта“ започва „преди няколко дни“, докато главният герой е „на работа, в късна нощ на абсолютно безлюдния „ площад „Сент Огюстен“. Следвоенен Париж оживява, за да смачка каменно последния дъх надежда на съществуващите извън нормата, за да неправи невъзможно слагането на стена срещу тъгата („освен ако тъгата не е своя собствена тъга“*).

            Главният герой е емигрант, шофьор на такси и наблюдател на всички животи- възходи и падения на старата столица - колаборация между величественост и упадък. Спасителен пояс по пътя му срещу течението са  кафенето до гарата, където обичайно пие чаша с мляко, и домът му под наем, в който се прибира за няколко часа сън. Там тази тежест от вътре, която предизвиква низът от заглъхващи души и образи, изчезва и гони състоянито на транс, предизвикано от сливането на деня и нощта.

            По улиците на нощта броди дъх на безнадеждност. Редовните клиенти са проститутките, с които споделят една и съща съдба, както и онези сенки, влизащи в колата и изчезващи, остаяйки алкохолен дъх на празнота, сутеньорите и „бившите хора“. Изгасващият пламък в очите им отразява безсмислеността на съществуването им, а покварата на стремежа към забогатяване в рамките на средата пълзи по косите и по дрехите им. Платон, Ралди, Алис, Сюзън и Федорченко са трагични недоразумения на цивилизационния модел, към които (макар и различен) протагонистът запазва топлотата на човешкото съчувствие към екзистенциалните им търсения и чрез които той умело успява да се слее с обстановката и да заговори езика на своите братя по неволя.

            „Гигантската лаборатория, където се извършват експерименти с формите на човешко съществуване“, Париж, неизбежно води до носталгия по родината, която прогонила децата си все пак държи кръвната връвчица, късането на която няма. Ако си бе останал у дома – „в старата къща, със старите стаи, със старите лавици на библиотеката, дърветата, снежните зими и северната пролет, с очарованието на семейната хроника, докато един ден се превърне в своя дядо, заслушан в шума на листата, за да отнесе звука му и в смъртта си“ – щастието може би щеше да е сигурно. Но тогава истината щеше да остане някъде неизслушана, неразбрана. Човекът на Газданов се бори със себе си, докато се победи, за да може да проумее социалните граници, които обричат или награждават, които бягат от естественото и налагат изкуствена подборка на съдбите:

„Ние виждаме аномалия още в изходната точка. Защо искате всичко останало да бъде естествено?“

            Героят на Газданов остава анонимен, скрит зад разказвача Между него и читателя се е спуснало булото на скръбта. Подходът на повествование е изключително подходящ, защото такаа на преден план се откроява не индивидуалната, а общата съдба – съдбата на един изгубен свят, бавно вървящ към собствената си смърт. В него личния товар е само частица от взаимния спомен, превръщаш се в бродещ по улиците призрак:

„До ден-днешен всеки път, когато остана сам и нямам нито книга, която да ме защити, нито жена, към която да се обърна, нито най-сетне гладки листи хартия, на които да пиша, аз, без да помръдвам, чувствам до себе си – може би до вратата, може би по-нататък, призрака на нечия чужда и неизбежна смърт.“

            Противопоставянето на деня и нощта  създава един изключителен град на светлосенки, в който читателят поема своята вина, после цялата и се разтваря в атмосферата. Вижда конците, от които е изплетен светът, разбира, че не всеки има ореол и че светлината се вижда само при известно осветление.

            Да знаеш наизуст улиците на тъгата, това са „Пътища в нощта“. Гайто Газданов за втори път ме влюби в себе си и мога само искрено да благодаря на ИК „Аквариус“, които с малкото си красиво издание, с чудната си корица, с превода на Жела Георгиева и с редакцията на Даря Хараланова, ме потопиха в един болезнен свят. За да ме пречистят от сенките.