Любовта има огледално лице, което променя
повърхността си пред различните хора, дръзнали да се огледат в него. То се
мени, играе си с формите и желанията, но и дава свободата сам да избереш
съдбата си. Няма ясни очертания и ограничения, а просто е в едно от
10 000 битиета*.
Психологическите
рамки, които обществото задава, нямат значение за любовта и страстта на героите
на Владимир Набоков. Спомням си първия си досег с едно от изданията на
„Лолита“. Откровено казано, не ми хареса. Не че не усетих гения,
мощта на езика или дълбочинното гмуркане на автора в психологията на героите.
Но просто имаше нещо ужасно отблъскващо в първата половина, в която сексуалните
щения към невръстните „нимфетки“ се лееха абзац след абзац. Въпреки
това посмях да разгърна и други негови произведения на по-късен етап и макар темата
на творчеството му да се върти горе-долу в една и съща орбита, успях да го
приема далеч по-добре.
По
ирония на съдбата ИК „Колибри“ пуснаха в продажба нечетената от мен досега
„Вълшебникът“ точно на рождения ми ден – 30.03. Приех го като отявлена покана
за прочит (егото, егото, то да е живо). В превод от Иглика Василев светът на
руския автор оживява с нова сила, за да докосне читателя до магията
на тази новела, на тази пра-„Лолита“.
Тематиката
е добре позната (тъй като ако сте чели нещо от Набоков, няма да останете
изненадани) – за да задоволи своята еротична страст по още несъзряло момиче,
един бижутер, мъж на средна възраст, се жени за болната й овдовяла майка, чиято
смърт скоро след това го поставя в ролята на единствен настойник на невинната
чаровница, която така и не се превръща в дръзка нимфетка. Краят на
историята остава отворен, за да покани идеите на писателя за
по-късния му литературен връх.
„Вълшебникът“ ме убеди в едно – Набоков се чете заради езика и подхода.
Невероятно поетичен, въпреки това реалистичен, стилът на автора хипнотизира.
Тази новела е завършен къс проза, стояща като нежен щрих върху платното на
световната литература. Щрих, който дори и да искаш, не може да пропуснеш да
видиш. Фабулата се развива предвидимо,слизайки по стълбицата на
самоконтрола на главния герой, но хипнотичната сила на Набоковия език не
позволява на читателя да отклони вниманието си. Стилът на повествованието носи
усещане за изтънченост и умение да се опише и отблъскващи моралните разбирания
на четящия търсения по един естетически красив начин. Макар и неразгърната
в по-мащабен вид, идеята за обсебващата съзнанието и сетивата страст точно и
изчерпателно е разработена в около 100 страници. В тях обаче
реалността на „вълшебника“ е представена огрубено (особено брутална ми се стори
финалната сцена, но ще разберете за какво говоря), героят е по-безцеремонен, а
нимфетки тук в истинския смисъл на думата все още няма, Набоков е концентрирал
вниманието си върху усещанията на бижутера, а момичетата са по-скоро безгласни
кукли, ходещи изкушения, които не осъзнават своята пагубност за душата на
наблюдаващия ги скришом мъж.
Страстта
е, със своите митологии, с малките си безполезни магии, с абсурдите
си и с безграничието си. „Вълшебникът“ от Владимир Набоков е прелюдия към
голямата страст, но сама по себе си представлява завършен миг; момент, в който
идеята се поражда и посява своите семена. И после беше „Лолита“.
*светът според древните китайци;
Коментари
Публикуване на коментар