Зад камуфлажа на живота с "Камуфлаж" на Петър Чухов

            Понякога си мисля, че животът не е само това, простото живеене. Че денят маскира дребните жестове и усмивки, покрива ги с кал, прах или киша и аз не мога да ги видя. Мъча се, взирам се, но оставам недоволна – фрустрирано малко дете – защото маскировката е така майсторска, че цветовете се преплитат в една огромна и надвесила се тайна, невидима за очите. Животът се крие от мен в тревата на ежедневието, а  аз се усещам срастваща с пейзажа.
            Петър Чухов е по-смел. Той решава да вдигне своя „Камуфлаж“ („Жанет 45“, 2015), като в 17 разказа и един кратък роман прерязва мрежата на ежедневието.
            „Имало едно време“ казало Имало едно време и детайлите се забождат като основна тема още  „От утре“. Светлината, сенките, нощта и примигването на лампите. Чухов  открива дребните случки и ги превръща в събития, описвайки ги с ирония, полусмихнато, полугорчиво. Забава се преплита със спомен и с меланхолия, а неочакваността на развръзката идва болезнено и необратимо. След края остават само въпросите.
            Започващ вяло, сборникът се превръща в елегантна снежна маса – лавина, която затрупва четящия със своята човечност и емоционална наситеност. Неусетно ежедневието се завърта и дори абсурдните случки, които разказвачът избира за сюжет, се оказват шарени и мелодични. С оглед на факта, че краткият разказ изисква много усилия и е най-труден за писане по мое мнение, някои от нещата можеха да бъдат променени, изпуснати или довършени (като разказа за Хелен и подрастващия протагонист, който сякаш завършва в нищото или „От утре“). Но подобни отклонения в сборника са малко. Чухов внушава с нужната самоирония и чувство за хумор важността на малките моменти на слабост, на тъга, на любопитното сблъскване с реалността. Хитро крие послания, докато не оголи героите си и не ги остави на най-първичните им усещания и стрхове, изправени пред собственото им огледало, камуфлажа на разума.
            Магията на езика на този сборник се усеща най-силно краткия роман „Снежните човеци“ заради цялата атмосфера на поетична отчаяност и отвеяност, скрити зад строгостта на униформата и каската в казармения свят. Авторът рисува чудовища, но със сърца, а след това ги повежда към собствените им дълбини. Така се раждат снежните човеци. А те освен да стоят величествено хладни, се усмихват и оставят след себе си тънки струйки водни светкавици.
            Изключително неочаквано „Камуфлаж“ се оказва деликатно пронизващо те преживяване, което за момент те отделя от тялото и пречиства сетивата на духа (а аз откривам, че съм изключително капризна за разкази, но това пречистване ми беше нужно).
           
           
           
           

            

Коментари

  1. Привет!
    Започнах да чета текста Ви за "Камуфлаж" с очакване, че съм попаднал на още един литературен блог, който залага на това да представи на първо място личното си усещане и мнение (по принцип с цел реклама), а самото "разопаковане" на книгата, на поетиката на автора, да остане бегло засегнато. Затова признавам, че съжалявам за предразсъдъците си! Фантазия и въображение - това са думите, които ми идват след прочитането, за начина, по който представяте един, наглед, предимно реалистичен сборник. Харесва ми, поздравления! Не мислите ли, че напоследък се наблюдава тенденцията да се пишат книги с тематика, обърната към действителността, към обикновеното битие, зад което обаче има скрит дълбок смисъл? Визирам само книгите от съвременната българска литература. И да отбележа само една правописна грешчица, без да се стремя да изглежда като заяждане - думата е "стрхове" и се намира към края.

    ОтговорИзтриване
  2. Здравейте,
    Радвам се, че Ви е харесал текста ми. Съгласна съм, че българските автори бягат от приказното, вълшебното и по-скоро се стремят да се доближат до реалността. Смятам, че обаче причина за това е и вкусът на масовия тип читател, който все по-рядко иска да чете по-"тежък" език, да мисли над изречението. Затова и прибягването до средствата на ежедневното са някак приближаващи.
    Благодаря за забележката. Признавам, че рядко се стига до редакция на текстовете ми, сама редактирайки други творби, никога нямам търпението да седна да се чета наново. Но се мъча да се справя с този вреден навик и критиката е само градивна в тази насока.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар