Намирането на пътя с „Невероятното странстване на Харолд Фрай) от Рейчъл Джойс

         Напоследък имам усещането, че всички обичат да четат книги, в които главният герой изведнъж потегля на пътешествие. Такива са „Годината на дивия заек“ (А. Псаалина, ИК „Колибри“, преиздадено 2014), „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ (ИК „Колибри“, 2013), „Ета, Ото, Ръсел Джеймс“ (ИК ,,Милениум“, 2012). Пътуването в повечето случаи не е самоцел, а начин за преоткриване на себе си, решението винаги е инстинктивно.
         На пръв поглед „Невероятното странстване на Харолд Фрай“ от Рейчъл Джойс (AMG Publishing, 2014) предлага всичко това – спомени, път, природа, приключения. Но яхтените мокасини на прекрасната корица разкриват и топлината, която носи пристъпването обратно към и навътре в себе си.
         Никой не очаква свитият и мълчалив Харолд Фрай да напусне дома си. Той все пак има своята чистотница Морийн, която все пак отдавна е декларирала нежеланието си да споделят едно брачно ложе, един син Дейвид, който ги е напуснал с гръм и трясък след бурните наводнения на пубертета, както и един единствен съсед Рекс, който винаги говори за починалата си съпруга.
         Не, изобщо, нищо не предвещава пристигането на писмо от Куини – стара приятелка и колежка на Харолд. Писмо, което носи печата на смъртта вместо пощенско клеймо. Куини е болна от рак. Куини умира. А Харолд решава да й пише. В такава ситуация, обаче,  думите никога не са достатъчни, когато останат само на белия лист. Седят глупаво, а пощенските кутии сякаш винаги са твърде близо до собствения комфорт, отколкото до страданието на другия – те са спасителното оправдание, извинението, което ни дава право да се върнем вкъщи. Нали все пак писмото е пуснато?
         На Харолд тези пощенски кутии му се струват твърде близки. И в един момент той  се оказва на шосето, крачещ към хоспитализираното заведение на Куини, намиращо се на 800 км от дома. Съвсем нереалистично, но факт. Харолд няма туристически обувки, няма дори раница. Има само яхтени мокасини и една найлонова торбичка. И срещи с различни хора.
Важно в случая е да се върви. Вървенето е упорството на аз-а да се подчини на правилата на играта на природата. Краката отичат, появяват се мехури, всяка стъпка е болка. Но Харолд продължава да върви. Заради Куини. Докато той върви, тя живее.
„Невероятното странстване на Харолд Фрай“ все пак не е забавното четиво, което очаквате. То не е и естетически и психологически задълбан роман от руски класик. То е едно хващане за ръка. И ходене по историите. Защото в този роман може да припознаете себе си, някое бъдещо свое себе си, любимите хора или някой приятел. Харолд е фантастичен образ, самото му странстване е илюзиорно и невъзможно. Но и герой, и действие олицетворяват малките стъпчици на надеждата. На съхранението на доброто въпреки разочарованията.
Като добавим обичта, която прозира из страниците на книгата от страна на преводача Илияна Бенова - Бени, оставила своите следи в лицето на прилежни бележки и обяснения, както и чудната корица и оформление, романът на Джойс (Рейчъл, не Джеймс) е одисеевата разходка на един обикновен човек. На тихия човек. На човека на новото време, но на човека на новото време, изпълнен с вътрешна доброта, скрита зад морето мълчание. Предвидимият край (хем щастлив, хем тъжен) е драмата, дебнеща зад ъгъла всеки един. Но въпреки всичко човек продължава да върви (и да чете). Така си намира пътя.


Още отзиви:

         

Коментари