Напоследък
се заглеждам по-дълго от обикновено през прозореца на спалнята ни. Малка
спалня. За двама. На деветия етаж и с гледка към огромния шумен булевард. Когато вали, този прозорец се превръща в
калейдоскоп на мислите ми. Капките танцуват, танцуват и ме карат да вярвам. Да
вярвам в каквото искам. Или в каквото мога.
Една мисъл не ми дава мира. Расте в мен и ми напомня, че по
природа съм недоверчива. И невярваща.
Както към човешкото, така и към божественото. Но това е само защото...
„Не искам Бог по милост“.
Тази
кратка сентенция е на Ван Гог. На Ван Гог в романа на Керана Ангелова
„Слънчогледи за Мария“ (ИК ICU)
–
четвърти за авторката, първи прочит за мен.
Клиширано
би било да плета оправдания защо досега не вярвах на корицата. Простотата на
недоверието се крие именно в неговото семпло отсичане на „Не-то“. Все пак,
загубата на време може би не е трагична, тъй като „Слънчогледи за Мария“ идва в
момент, в който имах нужда от цветята на злото, наречено поезия. А книгата на
Керана Ангелова е прикрита и фина поезия. От онези поезии, които се четат
всеотдайно и тихо. И които те четат в най-тъмните кътчета на душата ти.
Фабулата
се разтила първо върху смъртта на един живот за двама на една Мария, а след това съживява един велик художник в литературното
пространство. И тази Мария чувства онези мигове на болката, отпечатали се на
платната на Ван Гог. Онзи възторг, който кара слънчогледите да светят,а
емпатията й е толкова голяма, че времето на герои и на читатели се преплитат.
Три времена, едно усещане. И троицата става едно.
“Миналото е бъдеще време. Миналото е бъдещето на бъдещото време. Трябва да приключа с миналото, в което това бъдеще е застинало и не позволява на живота ми да се движи. Изборът е направен.”На практика, „Слънчогледи за Мария“ е разказ за музите, за страховете и за експлозиите на сърцето в прегръдките на творческото съучастие. Съпреживяването като акт на най-дълбоко матиране на онзи ти, който не искаш да бъдеш, но си. Разказ, който те чете и те пренаписва.
Стилът
на Керана е меланхолично поетичен, подобен на елегантен щрих. На късче обич към
творението. И писателската ръка се превръща не в Бог по милост, а в Бог по
право.
“Искам да знам, опитва се да каже на глас Мария, устните й мъчително се раздвижват в съня. Очите започват да излъчват сияние, което я облъчва. Усеща, че тялото й запламтява в невидими резедави пламъци. Знае, че са резедави, защото й става нежно, прохладно, цялата настръхва от копнеж. Какво е, какво сте? Не може да не знам. Само съм забравила. Само съм изоставила онова, което съм знаела. Или то ме е изоставило. Понеже тъгата ми е била приела заплашителни размери. Била е минала предела. Ирисите засияват, изумрудени звезди. Като очите на невидима богиня, чието дишане повдига небесата и кара земята да се олюлява зашеметена. Родни очи, въздъхва Мария в съня си, родни. Всъщност да. Всъщност. В същността. Знам всичко. Само някой трябва да ми го припомни.”
Метафорите
и поетиката на Ангелова по естествен начин замъгляват съзнанието. Те са
умопомрачителни в своята женственост (защото личи, че книгата е писана от жена,
но това само допринася за психологизирането и даряването на героите с живот). Коректността
към биографичността и личността Ван Гог е запазена, но читателят вече не диша
сам. Той гледа през очите на другите – на онези далечните образи, които
изпълват страниците. И излиза извън себе си.
„Слънчогледи
за Мария“ е книга за творческата експлозия, за емпатията и за нуждата от
несправедливост. Защото нейните забиващи се в сърцето абокати след време могат
да се окажат вливащи не отрова, а възпитание. Възпитанието, което на мен ми
липсва. Възпитанието, че животът е нещо постепенно. А аз... „И да ти кажа, и до
днес не съм разбрала животът ли прави нас, или ние правим живота си…“
Коментари
Публикуване на коментар