"Змия и лилия" на Никос Казандзакис - кръвожадността и покварата на знанието

            Понякога душата ми става прозрачна. Тогава виждам на дъното й едно потънало минало, а на повърхността изплуват мислите ми с обърнати кореми – риби, хлъзгави и студени. Опитвам се да не мисля за тях – къпя се всеки ден, търкам кожата си до почервеняване, откъсвам всяко косъмче съмнение. През повечето време ми се получава. Но напук на всичко опасни книги се озовават в чантата ми. И тогава си спомням. И в стаята ухае на мъртви цветя.
 „Змия  и лилия“ на Никос Казандакис  (изд. "Народна култура", превод Иван Генов) е малка поема в проза. Дотолкова малка, че не мислех, че ще одраска (макар да съм влюбена в автора му и „Алексис Зорба“). Предполагам веднага ще се досетите, че грешах. Грешах и през първите 30 страници. После просто забивах карфици в гласа си.
Оформена като дневник на един млад художник, който се обръща към своята Любима, творбата представлява тъжната песен на нестройната душа. Това е история на погнусата от света, безкрайната и безнадеждна любов, перфекността и нейната недостатъчност. За възхищението и за жестокостта. За Ерос и Танатос. Защото щастието плаши. И никога не трае дълго. Защото любовта към Смъртта се оказва вечна.
Първите 20 страници впечатляват с езика си, но като цяло ще ви се струват като блудкав романтичен филм. Главно защото съвременното общество е дотолкова погнусено от красотата, че не би разбрало подобни думи. Те са опасни, крият в себе си дълбочина и сериозност, сантимент и илюзия, която отдавна е омърсена. Чистотата буди неистовия копнеж да я разрушим. Да я стъпчем и после да се целуваме над скелета й. 
"Върху розата на любовта пълзи червей."
"Върху устните на красивите жени виждам целувките да пълзят, да блудстват и да безобразничат. Различавам бръчките върху челата им, а в очите им тъмните убежища на нощните пориви и на непристойната любов...." 
Във втора и трета част, обаче, сърцето на влюбения мъж разбира защо „страшното започва едва с красотата“*. И човешката любов не е достатъчна. От тук нататък аз не мога да напиша това ревю. Защото съм твърде  нечиста. Защото също като него презирам тълпата, но също като нея съм била бяла. И навярно –  създадена, за да бъда съсипана. Защото съм (не)перфектна. И без баланс. И вия змии в душата си.
"Стоя и те гледам. И мразя белотата на челото Ти и неизмеримата невинност на очите Ти. Ти си бяла и нараняваш очите ми. Искам да се надвеся връз теб, безмилостен и да оставя душата си да мине над Теб и да набразди с бръчки душата Ти. Искам да разкървавя сърцето Ти с кръвта на неутешимите надежди и с неизлечимия гърч на отчаяните мисли.Ти си бяла и нараняваш очите ми!Искам да те притискам по цели нощи в прегръдките си и в зори да излезеш неузнаваема и отчаяна, с неизлечима рана в сърцето и с безкрайния копнеж за смъртта в големите си, красиви очи. Да създам мисълта ти и да омърся сърцето ти, и да излея душата ти в блудната матка, където се е изляла душата ми. Чувствам сила да те развратя цяла за една нощ. Да станеш отзвук на болката ми, създание на покварата на душата ми - лилия с изгубен аромат и осквернен мъх, с прекършени листа, сякаш цяла нощ над нея е бушувала безкрайна буря."
            „Змия и лилия“ е страстна прегръдка със смъртта и огледало на обсесията. Това е разказ какво е: да не може да имаш изцяло плътта на някого, да искаш да вкусиш кръвта му и да се разхождаш по скелета му с пръсти. Защото само така може да надхвърлиш земното , тленното и да се освободиш от оковите им. Да разбиеш Кулата, да оплезиш език на тълпата и да си спомниш другия свят, към който навярно принадлежиш.  Да не ти стига земното, да събираш шепите си и през тях да виждаш как очите ти са жадни да гледат грозота. Защото щастието е страшно. Защото щастието може да те убие.
"Някакво тайнствено тяло се повали в сърцето ми и умира.Нещо гигантско агонизира в сърцето ми." 
"Понякога ми се иска да нарисувам душата си. Вечното оплитане на Лаокоон. Змиите на Знанието и конвулсиите на Болката. И бавното и безкрайно удушаване на мечтите – моите рожби."

"О, когато си Те представям в гроба, в кръвта ми се надигат като вълни диви инстинкти на наслада и ужас и искам да Те грабна и да впия устни в устните Ти, и да Те притисна с всичката сила на отчаянието и на любовта..."

           Това определено е просто поглед в бъдещето. Гадание за творбите на един от моите най-любими. Определено първата част е отчайващо банална. Но си струвада се прочете. Не само заради прекрасните му метафори, заради екзистенциалната му дълбочина или заради трепетите. Но и защото всеки един от вас е бил бялата любима, пасивна жертва на ненаситността, бяла лилия на чистотата и наивността, удушена от змията на знанието (а може би все още сте такива). Защото може би някой вампир е допрял устни до вашите и е изсмукал пулсиращата червенина от духа ви. Или пък  по рождение сте деца на деструктивността. И се лутате между живота и смъртта. И никое щастие не ви е достатъчно. И защото сте били на 22.
            Аз съм спокойна. Защото с тази книга извървях един път обратно към Смъртта си. А тя е изцяло моя. И когато всичко друго ми се изплъзва, нея мога да я задържа.**

*стих на Е.М.Рилке
** Паул Целан, превод Е.А.Видински
ТИ БЕШЕ смъртта ми:
теб успях да задържа
докато всичко друго ми се изплъзваше.


           
           


Коментари