Сивото на дъжда ме кара да се задъхвам. Цяла София е увиснала
враждебно на врата ми, дебнейки всеки мой плах жест. Погледите в трамвая кашлят
студ. Но рядко извръщам очи.
Сиво и равно ми е. А в такива дни се сещам за Ремарк и
неговия прикрит романтизъм. Може би защото само той може да вкара в правилния
коловоз безсилните метафори на ума ми.
Прелиствам наум „Триумфалната
арка“ (ИК „Фама“) и се надявам на странник. Макар навярно това да е една от
най-нетипичните за Ремарк книги, денят се преглъща по-лесно в компанията на
нейния сюжет. Защото прилича на отклонен поглед от бойното поле – схващано в
буквален смисъл или това, простиращо се из трамвая.
Пренасям се в 1939-а година. Равик е способен хирург,
пребивава в Париж без документи и без право да упражнява професията си.
Преживява като оперира нелегално в частна клиника. Той е един от многото
бежанци от нацистка Германия, които живеят под постоянната заплаха да бъдат
заловени и депортирани. Равик пие много калвадос, философства с Морозов, чака и
се надява. Да не се стигне до ново бягство и до нова самота.
Всяко бягство си има име, а всяко име носи нов спомен. В
навечерието на Втората световна война тези съхранени картини не са от
красивите, нито пък от приятените. Лишенията, биещият лицето дъжд и
несигурността са единствените спътници на човека без самоличност, подарена от
закона.
Тогава се появява Джоан – вятърничева актриса. Любовта между
двамата е невъзможна, но уютна. Джоан е онова, което Равик мечтае, без да има.
Нейната детинска радост, пък, се вмества в граденето на планове за утрешния ден
без той да бъде изобщо гарантиран. Незавършена и нетърпелива, младата жена
искрено може да ви подразни като герой, но и омилостиви:
„ - Но какво си ти тогава ?- Нещо половинчато, нещо незавършено. Някаква отломка…- Това е най-доброто … Разпалва въображението. Такива жени се обичат вечно. Завършените жени омръзват лесно. ”
Джоан е невярната
мечта. А Равик от години е в дългогодишна връзка с кошмарите. Сянката на
войната се промъква в щастливото ложе не само чрез сеещата се несигурност или атмосферата
на неприветливата хотелска стая. Хааке – един от някогашните мъчители на
медика, се оказва в града. И желанието за мъст надделява.
Краят на книгата е предвидим, но може би нужен, защото
представя на читателя един пречистен протагонист – Равик вече не е циникът
лекар, пиещ калвадос. Изповедта му пред Джоан е искане на прошка, израз на примирение,
както и елегия на доброто. Защото в дни на мрак не се вижда дори „Триумфалната
арка“.
Сюжетът на романа е меко казано грабващ. И до ден днешен не
мога да си обясня този Ремарков стил, познат ни и от „Черният обелиск“, „Трима
другари“ и прочие, който не пуска дъха на читателя, засмуква го и всякаш
изпълва вътрешния му свят единствено със студ, с рационализъм, меланхолия и все
пак естетика. Но „Триумфалната арка“ е странична, тя не е вперила взор толкова
във войната, дори не толкова и в любовта като бягство, а по-скоро е своебразна
антология на самотата. Защото Равик, Джоан, Морозов, Хааке, без значение дали
са излишно драматизиращи, прекалено сурови или твърде вдетинени герои, са
самотни. И от тази вътрешна самота изглежда спасение няма.
Героите са представени плавно, развиват сами
преждата си история, а вълните им емоции галят с хладни жестове читателското
сърце (?).Свят извън романа изведнъж не съществува, а усещането за неизбежност както
задушаващо, така и успокояващо. След последната страница дълго събирате
отломките си и приемате липсата си на избор. Но това е Ремарк. След него много въпроси ще се разбиват в главата
ви.
И
в такива дни аз винаги се сещам за Ремарк. И за „Триумфалната арка“. Най-вече,
защото е твърде тъмно, за да я видя.
Коментари
Публикуване на коментар