Съвсем забравих, че ,,Когато шепне, лъже''

                Никога да не съдиш книгите по корицата трябва да е максима, която да ръковиди всеки читател. Но има корици, които привличат повече от обикновено. Като например тази:

         ,,Когато шепне, лъже‘‘ (ИК ,,Роборид‘‘) от датския писател Торстайн Томсен бе посрещната от мен с диво въодушевление, без да знам нищо за автора. За това определено обвинявам корицата. Толкова минималистично съвършенство виждам рядко на родния пазар, а оформлението във вид на писмо, опаковано с амбалажна хартия и изписаното име на издателството Роборид  в типичния за Третия Райх Frakturschrift и вмъкнато в пощенска марка не оставиха място за съмнение, че ТАЗИ КНИГА трябва да бъде прочетена.
         Началото на историята още повече ми прошепна ,,Да‘‘ (признавам, лични моменти няма как да не бъдат избегнати при срещи с книги). Това е историята на Нилс Руел – останал сирак на ранна детска възраст заедно с психично болния си брат и нерешителната си майка, чийто втори съпруг като по правило се превръща в превратна точка – Руел напуска дома си и подслонен от леля си и чичо си, започва работа в една от най-големите книжарници (опа, съвпаденията започват). Талантите на момчето и усетът му към книгите бързо го издигат в йерархията и на 28 години то се превръща в един от най-влиятелните и заможни издатели в цяла Дания.
         Този роман е една история. История за човешките взаимоотношения и за пътя, който започва от прага ти. Особена роля в живота на младия издател изиграва Флеминг – приятелят му, починал през Втората световна война, както и Бенедикте, неговата бъдеща съпруга с рядка любов към свободата и блясъка.
         Но.
         Почти телеграфичният стил на романа в началото се струва подходящ. След това обаче се превръща в една пречка за прескачане на границите. Не зная дали авторът е подходил към него съвсем съзнателно, за да покани читателя на гости в ума на своя герой, или просто това се дължи на национални особености в характера на самия писател. За всеки случай, тази бариера между читател и герой остава.
         Самата фабула се катери по билото на стереотипа. De facto, историята не предполага нищо разтърсващо, а дори и да е имало, е представено така, че да бъде усетено като гладко течаща вода. Като глас на границата на виреене. Само одрасква слуха, но сякаш не размазва съзнанието. Затова и аз ще бъда лаконична.
         Все пак, романът е приятен за четене (може би именно заради този телеграфски стил), а и разкрива много особености на издателския бизнес, който – предполагаемо духовно извисен заради досега с изкуството, все пак остава само бизнес, а в бизнеса всичко е разрешено. Разочарованието си приписвам на твърде високите си очаквания, но когато погледна корицата и си спомня за първата част на романа, усещам топлина. Навярно, че се оставих така излъгана.
        
Друго ревю: http://bookhunterz.wordpress.com/
         

Коментари