Да правиш любов с литературата е ,,Енигма'' на Антони Казас Рос

        Определени книги следва да бъдат придружавани с препоръка за подходящото облекло. Не заради суетата, а заради свободата при засмукване.
        Потънах в ,,Енигма’’ на Антони Казас Рос (ИК AлтерА, 2011),  обгърната от онези копринени нощници, оставени само по дантела в горната част и завършващи с целуващи ходилата полупрозрачни дипли. Беше кремава, но по-късно си я мечтаех черна. Такива нощници, на вид старомодни, всъщност създават илюзията за невинност и романтика, но за тях няма граници пред дивостта на страстта. С тях нежното приплъзване на езика не остава неотчетено, а всяка страница носи еротика, която държи съзнанието на всеки библиофил широко раз-творено.
        Макар да я чета сравнително късно, никак не съжалявам за забавянето си (представете си, че през 2011 нямах такава нощница). Защото за да се разбере енигмата на тази книга са нужни няколко години любов. Към хората. И към литературата.
      Романът разказва историята на четирима обвързани с книгите хора – Жоаким, страдащият от странна психична болест и неразбран професор по литература, който е скрил разочарованието от недъгавостта си и от предполагаемата липса на литературен талант зад маската на избухлив и строг съдник; Зое, неговата студентка в класа му по литература, която мечтае за писателска кариера; нейнта приятелка и любима Наоки, която разбира дълбочината на японската поезия, но посипва света си с черно-бяло, за да бяга от миналото; и Рикардо – млад и самоуверен каталунец, който е обещаващ поет, но работи като... бог или по-скоро като наемен убиец.
        На пръв поглед тези образи са далечни, живеещи в свои светове, но срещата и сблъсъкът между вселените им се оказват неизбежни. Защото ги свързва не само писаното слово. Но и краят му. Скрити под името ,,Философите в будоара’’ те решават да извършат нечувано престъпление, с което да сринат устоите на литературата, такаква, каквато ни е завещана и до днес.
        Всяка една от главите се поднася на читателя през призмата на един от героите. Този похват заслужа искрено уважение. Като единствен минус бих посочила диалозите, които наистина на моменти стоят твърде... книжно. Твърде неистински въпреки вълшебството на думите, скрити в тях. На моменти дори се чудих дали на Рос не му липсва малко повече психологизъм, защото усещането и за четиримата персонажи оставаше едно и също. Сякаш разговарям с един единствен човек, страдащ от някаква форма на раздвоение на личността.
"...всички се реем из космоса без върховенство, подчинени на невероятната непредвидимост на промените, всяка частица от вселената е свързана с другите по загадъчен начин и всички те се подчиняват на един вечно менящ се танц, над който нямаме и най-малък контрол. Всяка частица е едновременно свободна и в единение, свързана с цялото. Именно за това не вярвах нито в съдбата, нито в случайността. Всяко микросъбитие зависеше от стотици милиарди  непредвидими движения, които го обуславяха" 
        Все пак с напредването на книгата усещането ми, че може би няма да бъда задоволена (литературно), се уталожи. Защото се оказва, че Рос цели точно това. Точното Едно цяло. Запознавайки се с неговата биография (или по-точно с липсата на такава - официалната версия е, че поради тежка катастрофа е обезобразен и затова не желае да покаже лицето си на никого: дори на литературсния си агент), разбирам, че и този подход към повествованието е напълно обясним. Не защото вярвам на тази история, която вероятно е просто PR-тактика или нежелание за заклеймяване, но защото това наистина е най-удачното решение за цялостното проникване на романа под порите на ума.
„Светът ни е толкова циничен, че и най-дребният порив към хармония, най-дребният идеализъм се приемат за наивност.“ (Жоаким)
        ,,Енигма’’ е действително книга за енигмите, затова заглавието не е постно. Не е тривиално. То е просто минималистично отговарящо си. Мистериите и обратите дебнат зад сянката на всяка буква, а читателят изпада в транс. Превръща се  в петия елемент от хармонията и плавно полепва по извивките на фабулата. Всеки един от персонажите е антипод на моралните разбирания. Те са малки черни антологии на болката. Всеки, целунат от нея по своему.
        Тъмнината в душите им е придружена от плътността на еротиката. Романът е дяволско четиво. В него сексът от всякакъв вид не е табу, а осъзната естественост и дълбочина. Въпреки наличието на думи като ,,пенис’’, ,,вагина’’, ,,свършване’’  и прочие, той в никакъв случай не звучи мръсно или евтино. Именно в това се крие спецификата му – той е (не)извратената перверзия на интелектуалеца – изтръпващата целувка на литературата, бързото й проникване в тялото и душата, тръпненето от бавното й движение по цялото тяло, неистовото удоволствие от сливането на неоткритите ни Аз-ове – неизживяни в реалното ни битие, както и писъкът от финала, разтърсването и усещането за изоставеност. Книжният свят си е отишъл, героите са ни напуснали, а четящият се оказва използван и захвърлен на леглото на действителността.
„Да прекосявам книгите мълчаливо за мен бе изненадващо преживяване. Усещах всеки автор и всеки текст по съвършено органичен начин. Книгите имаха пряко въздействие върху цялото ми същество и от време на време се налагаше да им разменям местата. Една книга се молеше да дойде на масата, за да открие този ден читател. Друга искаше да се върне на рафта и да се претопи в анонимната маса. Някои автори крещяха и не можеха да търпят азбучния ред, искаха определено да се спасят от някое фатално съседство и го заявяваха силно на висок глас. Достатъчно бе човек да се вслуша в книгите, за да разбере, че не може да им налага каквото и да било. Една книга е жив организъм със своите нужди, мечти и изисквания. А често книжарниците и библиотеките приличат на приюти за умиращи, в които са струпани едно върху друго видиотени същества.“ (Жоаким)
"Фулвия е чувствена и динамична като вуклан, ръцете й са прелестни, гърдите й са арогантни като погледа й, а мирисът й е толкова обсебващ, че понякога се носи из стаята, обвива ме, пресеква дъха ми и ме кара да спра за миг, за да скрия вълнението си. Тя дори не подозира какво чародейство упражнява над мен." (Жоаким)
        В крайна сметка, обаче, енигмата се оказва невъзможността за пренаписване. Невъзможността да избегнеш финала. И тази книга те оставя така, както другите, изоставен и трагичен. Въпреки това цялото ти същество продължава да тръпне във виталността на пробуждането, на разтварянето на сетивата. След нея нощта е по-мека, слънчевите лъчи са по-еротични, а краят е осъзната неизбежност.
"Нощта е моето владение, а утрото е моя портал към безмълвието." (Наоки)
        Излишно е да казвам, че корицата, която са използвали издателство АлтерА е повече от влюбваща ме, а само благоприличието ме спря да не подчертая бясно някои пасажи от превода на Зорница Китинска.
        Та, представете си през 2011 да нямах тази моя дълга копринена нощница. Енигма.

        "С леко сърце и къса рокля се озовах на прага на ваканцията" (Зое)



Още:

Коментари