Вдъхновения и книги. ,,Крадецът на книги'' от Маркъс Зюсак

                        Рисувам книжните си светове дори когато сънувам. Страниците са се забили подобно на остри игрички във вените ми и дори и пред чуждестранните ми приятели не спирам да бълвам лава от излияния. Нямам намерение да махам тези абокати. Те са част от мен. Въздишките им са моето Спокойствие.

            Днес е 23.04. и празнуваме.

            Аз празнувам отдалеч. Дори смятам да подаря книга на някой. Ще я оставя на фонтана и ще седна на стълбите пред църквата в Стария град на Тюбинген. Интересният факт е, че тя се намира точно срещу една от най-симпатичните книжарнички в града. 

            С моето чакане отново ще вдишвам историите на преминаващите хора. И ще ги превръщам в кратки новели, поеми или дълги и обширни съчниения.

            Крада историите на хората от лицата им. Почти ,,крадец на книги‘‘ съм.

            И тъй като е празнично, аз си хващам поезията под ръка.

         

   ,,Крадецът на книги‘‘ от Маркъс Зюсак е малко момиченце в немски град по време на Втората световна война, което ужасно копнее по книгите (до тук само Втората световна ми липсва), а във време на смърт е нормално имено Смъртта да е главният разказвач. Така срещата между двете ражда поезия.             Защото книгите са зеленият абокат на живота, а тази смърт не е от другите – злобни и носещи сърп:

„Една малка истина. Аз не нося коса или сърп. Нося само черна мантия с качулка, когато е студено. И нямам онова подобно на череп лице, което обичате да ми приписвате. Искате да знаете как изглеждам? Ще ви помогна. Намерете си огледало, докато продължавам да разказвам… Аз съм обсебена от хората.”

Лизел попада при приемно семейство след смъртта на брат си. Новите й родители я приема с цялата любов, на която е способно, като баща й  я научава да чете и разбере красотата и силата на думите. Светът започва бавно да се руши, когато семейството започва да прикрива евреин в мазето. Евреин, в когото тя намира незаменим приятел.

,,Крадецът на книги‘‘ е историята на едно израстване. Темите, който обхваща са толкова човешко универсални, че биха доскучали, ако бяхме решили проблемите, с които са свързани.

Поезията като начин на мислене дъха от всяка страница. Зюсак рисува с палитри, чиито пластове полепват по душата на читателя. А:

„Трудно е да не харесваш човек, който не само забелязва цветовете, но и говори за тях.”

Книжно ми е. И отвеяно. Днес със сигурност ще се загубя поне веднъж. Но знам, че ще се намеря. Защото ,,Често се опитвам да си спомня и разпилените късчета красота. Тършувам из моите библиотеки с различни истории.
Всъщност в момента протягам ръка към една от тях.”